Биенале на архитектурата във Венеция 2018: Истинско съкровище

Значението на пространството e в центъра на впечатляващото представяне на световната архитектура от кураторите на биеналето – Шели Макнамара и Ивон Фарел (Grafton Architects). Показаните проекти варират от японска детска градина до преустроен каталунски социален клуб.

За да влезете в Кордери – въвеждащото пространство на биеналето, минавате през завеса от въжета, която напомня за първоначалната функция на сградата – там са правели въжетата за венецианската флота. Пред вас се разкрива внушителната дължина на сградата, която е маркирана на пода под краката ви в метри (300), и в старинната венецианска мярка – стъпки. Естествената светлина навлиза, където е възможно, през прозорците на старата сграда. Всичко това е израз на убежденията на кураторите на тазгодишното биенале Шели Макнамара и Ивон Фарел от базираното в Дъблин студио „Графтън“, че архитектурата трябва да се преживява както от тялото, така и от ума, с ръце и докосване, както и с очи, и че това, което е над и под вас, е толкова важно, колкото и това пред  вас. Тяхната инсталация изразява мнението, че работата на архитекта не винаги е да създава нещо съвсем ново, а да привлече вниманието към това, което вече е там.

Кордери

След като влезете в залата Кордери – началото на експозицията в Арсенале, виждате изложбите от двете страни на централната ос, които са основната цел на най-голямото архитектурно изложение в света. Тук други архитекти, подбрани от Макнамара и Фарел, интерпретират напътствията на кураторите по свой начин, под заглавието „Freespace“. Каталунката Карме Пиньос например показва модел и снимки на кула в Мексико, която е замислена като серия от телесни, тримерни преживявания, а не като единичен обект на съзерцание.

Алисън Брукс, родена в Канада и базирана във Великобритания, показва композиция от елементи от няколко от жилищните си проекти – сводест праг, кантиран покрив, манастир, решен в шперплат и огледала. Целта ѝ е да покаже как един архитект може да “ рамкира ежедневието „със запомнящи се пространства.

Инсталацията на Алисън Брукс.

Японската практика Tezuka Architects представя очарователен модел на детската градина „Фуджи“, в чиито анимирани прожекции деца тичат шумно по двуетажна овална структура.

Рикардо Флорес и Ева Пратс пресъздават фрагмент от своя проект за театъра „Сала Бекет“ в Барселона, „изкопан“ с голяма изобретателност от руините на бивш социален клуб, плюс снимки на малкото, затрупано и пълно с идеи студио, от което идват сградите им.

Театърът „Сала Бекет“ в Барселона.

Експонатите са предимно триизмерни, понякога обитаеми, между модели и инсталации, всички варианти са добре дошли. Биеналето във Венеция понякога може да бъде трудно пътуване, мъчително промъкване през гъсталаци от изображения и думи. Има години, когато този празник на архитектурата създава някои от най-малко архитектурно приятните пространства във Венеция, но не и този път. Една от заслугите на кураторите от „Графтън“ е, че са осигурили места, където можете да седнете и да се наслаждавате на околната среда. Нещо повече, те създават физическо напомняне, че архитектурата трябва да бъде радост както за преживяване, така и за правене.

Биеналето има два основни центъра – Арсенале, от което е част Кордери, и градините („Джардини“), които включват централен павилион, куриран от Макнамара и Фарел, и няколко национални павилиона, които следват темата на биеналето повече или по-малко вярно. В централния павилион, както и в Арсенале, кураторите са направили самата сграда част от шоуто, премахвайки препятствията, отдалечавайки се и оставяйки я да диша. Те също са открили и възстановили отдавна забравен прозорец от великия венециански архитект от 20-ти век Карло Скарпа. С красивата си траектория от взаимосвързани кръгове той свързва добре интериора с водата и небето навън.

Централният павилион в „Джардини“.

Стенни огледала, леко наклонени, отчитат присъствието ви в залата. Следва малък град от модели на великолепни сгради от миналото, създадени от архитекти като например Айлийн Грей и Фредерик Лоу Олмстед, създателят на Central Park в Ню Йорк.

По-нататък, на един голям балкон със сини стени са изложени моделите на много от сградите на големия  швейцарски архитект Петер Цумтор, неповторим в преследването на различните материални качества. Въпросът тук е, че тялото и духът на архитектурата е в нейното създаване, както и в нейното използване.

Моделите на Петер Цумтор

В друга зала има цели стени с рисунки и архитектурни скици, скорошни и архивни. „Не прекалявайте с компютрите“, казват архитектките от „Графтън“: „връзката на ръката с окото е много важна. Има нещо първично в това, да се изцапаш с хартия и молив.“.

Цялото биенале е замислено като „съкровище“, което да показва колко „чудесна“ може да бъде архитектурата. То среща някои неочаквани играчи, например тухлените църкви на финия покоен шведски архитект Зигурд Лоуренц с големите и атрактивни градски сгради на нашумелия днес датчанин Бьорке Ингелс. Последният предложи да заобиколи Манхатън с поредица от бариерни паркове, за да го защити от наводнения. Както казват от „Графтън“, архитектурата продължава да се занимава с всичко – от спирането на океана до тактилността на отделната тухла или керемида.

3D принтираният павилион на Съюза на китайските архитекти

Във всичко това присъства темата на биеналето за „свободно пространство“, свободно тълкувана. Тя е свързана с щедростта и откритостта на архитектурната професия, която намира места, където неизвестното може да се случи, и открива качества, които не зависят от цената. Действителното мото на биеналето, цитирано от Фарел и Макнамара, е изказването на испанския архитект Алехандро Де ла Сота, че архитектите трябва да „правят колкото е възможно по-малко“.

Най-ясният израз на темата „Freespace“ е в британския павилион, от архитектите Карузо Сейнт Джон и художника Маркъс Тейлър. Става дума за пространствено размишление върху природата на островния живот, в което галериите на неокласическата сграда са оставени празни, докато върху скелето над нея се създава нова платформа. Тук, сред върховете на дърветата, с нови гледки към Венеция и към покрива на стария павилион, който стърчи като оцелял от наводнение, можете да се насладите на „не правенето на нищо“ на Де ла Сота. От време на време върху платформата се разиграват представления и събития, някои от които в сътрудничество с павилионите на други държави.

Британският павилион

Музеят „Виктория и Алберт“ също е във Венеция и показва на биеналето „Робин Худ Гардънс“ – жилищен комплекс в стил брутализъм в Източен Лондон, който неотдавна бе разрушен. Част от неговата оригинална бетонна структура е изложена до кея на Арсенале. Експозицията е придружена с изящен филм на корейския режисьор До Хо Су, който показва както архитектурата на комплекса, така и процеса на разрушаването му, като записва външната форма и вътрешните пространства на имота в момента на изчезването му.

Филмът на До Хо Су за „Робин Худ Гардънс“ във Венеция

Трагедията на „Робин Худ Гардънс“ е, че голямата сериозност и виртуозност на архитектите му, Питър и Алисън Смитсън, не се връзваше със задачата им да осигурят социални жилища за бедните. Редно е да се признае, че между техните теории за общността и реалността имаше разминаване. Посланието на биеналето като цяло обаче е по-положително: човек излиза с усещането, че има много архитекти, които вършат чудесна и смислена работа, която служи на широката общественост, а тя, от своя страна, дори може да оцени това, което архитектите предлагат.

• Биеналето във Венеция е отворено до 25 ноември.